НА СЕЛО

И малки още бяхме - красиви и безгрижни и нехайни. На село двама си играхме - танцувахме в дъжда и вечно тръгвахме по пътища незнайни... А този дъжд - аз помня, ние чакахме го много време. Тогава, винаги, щом плачеше небето, ти казваше че най обичаше ме мене... И тичахме, и камъни събирахме. Разхождахме се бавно по реката. Един във друг в очите си се взирахме И пръстите преплитахме, и бягахме от светлината... А нас най-страх ни беше именно от нея. Щом тя се появеше, то чезнеше дъждът веднага. Тогава бързо хуквахме към тъмната алея. Че винаги валяло там, се носеше такава слава... И слушахме, и чувахме, зад нас оставаше злорадният и слънчев, и тъй черен смях. Но колкото безкрайно и да бързахме, накрая изгревът догонваше безспирния ни безнадежден бяг... А вече всякога са ясни дните. Минава времето и все се чудя аз кога ще завали. Да мога пак във мрака да открия ти очите... Да можем пак деца да бъдем, да можем да се стоплим под небесните сълзи...