НЕБ(ити)Е

    "Още когато мисля битието изобщо, аз го мисля като противоположност на нищото."
                                                                                                                      - Карл Ясперс


Поглеждам небето

и мен ме навеждат

отново съждения

страшни, зловещи...

Отвеждат ме право към небитието.

(И сякаш е истинско, но сякаш и сън.)

Усещам аз себе си все по-далеко.

Пуснете, по-лека! За там аз не съм!...

Това е капан... Не съм аз готова

за вашия черен злокобен катран.

За тази отрова е рано все още.

Ще дойде туй време, но не е сега...

Но те не ме слушат. Назад не надзърват.

Придърпват ме в мрака - към Вечността.

Какво има там? Не мога. Не искам!

О, спрете веднага! Не трябва да знам.

(...Сега е Животът. Сега е Земята.

Сега е Човекът и Любовта.

Сега се създава Нов Вавилон.

Нима бих могла да изпусна това?... )

И нещо се случва. И сякаш се връщам.

О, чуха ме може би. Благодаря!

Подава се глас и казва намръщено:

"Не сме ний виновни. У вас е честта."

... Отварам очи и виждам, че има

и ярко слънце на синевата.

Сега съм Човек. Сега съм Земята.

Поглеждам нагоре - към Реалността.