Нищо

Лъчите лъкатушно се изкривят с някаква грациозна лудост и биват все по-бавно и бавно засмуквани от гравитацията. Огромна маса от необятност ги примамва към себе си.

Светът е безкрайно голям и спасение дебне отвсякъде освен от тук и сега... Изглежда сякаш вече няма връщане назад. Дори и поглед не могат да извърнат да се простят с Майката Звезда.

Пътят е (т)ясен. Борбата, освен че безмилостна и жестока, сега е и безсмислена. Съпротивата е излишна. Лъчите най-накрая осъзнават това и се оставят на произвола на ентропията на орисаната им с гибел и вечен мрак съдба.

Сега те, захвърлили всякаква надежда, се носят по течението на гравитационните вълни и плават ли, плават по пътя на непознанието. Но къде ги води този път? Кой знае. Край няма!

А те като че ли започват да се уморяват. "Омръзна ни да се въртим в кръг. Не може ли да си починем поне малко?" Но до почивката има още време. Все повече и п-о-оо-ве-че-е-е.

Безкрайна спирала, която изобщо не е нежна.

0, 1, 1, 2, 3, 5, 8... Лъчите се гърчат в (алго)ритъма на съвършенството... Господи, КРАСИВО Е!

13, 21, 34, 55...

"Писна ми!" каза изведнъж един лъч (объркан и озовал се по някаква невероятностна случайност извън златния сеч на послушната редица) и изчезна. Пуф! Тссс.

Какво стана?! Къде е? Няма го на хоризонта вече. Сякаш се сля с тъмнината и завинаги стана част от нея.

Лъчът ненадейно потрепери. Най-ярката светлина го беше озарила току що! Ако имаше очи, щеше веднага да ослепее. Не знаеше какво чувства. Никога не бе изпитвал подобно нещо. То не беше ни страх, ни тревога, нито щастие или доволство, радост. Не беше и гладен. И нищо не го болеше. Нищо. Нямаше и въпроси - всички отговори бяха вече пред него тук и сега без някога изобщо да е бил поставян въпрос.

Ами да - това, което изпитваше беше... нищо. Той не изпитваше нищо! И от нищо нямаше нужда!

Защото сега имаше всичко.

Нищото беше тук и навсякъде. Всъщност, нищото беше всичко. И колко хубаво беше нищото! По-спокойно от най-дълбокия и приятен сън. По-удобно от меките и топли завивки сутрин. Сигурно като майчина прегръдка, приказно като в Едема. По-чудно от магията на изгрева и залеза; омайно сакаш самодиви и сирени се надпяват. Изящно с величието на най-красивата, най-пъстрата, най-оживена природна картина. По-сладко от любов!

Сега всичко беше ясно. Вече знаеше.

И това нямаше никога да мине...

Лъчът се усмихна и потъна завинаги в безкрайността.