2:43

Над мен, затихнал, покровът небесен още спи. Земята будна е и се върти, върти... Стрелката бавно мести се към 2:43, а аз съм образ вперила в тъмата със отворени очи... Познай... - в главата моя пак танцуваш (май); твоят взор ме търси и ме гони до безкрай. Но недей да бягаш! Моят буден сън не притесняваш, знай... Остани сега със мен в непрогледността, а утре заповядай - под дървото в двора, нека пием чай. ~ Часовникът тиктака, а горе огнено кълбо свенливо се подава. Твоят стол на двора празен е и чака. И полъх вейва, в чашата ти есенно листо вежливо пада. Побързай! Скоро ще се стъмни. Е, нищо, де и утре ден е... (Изглежда, сякаш отреден е. И... никога не ще се съмне... ) Но чаят вече почва да изстива. Не спират облаците да се движат... И ето - слънцето, зад тях ми се усмихва и после чезне пак и някъде се скрива. ~ А сетне идва 2:43, ще бъдеш там, в главата ми, нали? Ще бъдеш, да, уви... И щом отиде си луната, отново ще залезеш в Светлината. Отново ще съм аз сама, сама сама... А чаят ти ще е студен... Там, в моята ръка.