Равносметка

Навън дъждът се сипе във съзвучие със ритъма на равносметката, а аз съм спуснала белите завеси. Отново плувам в някакви води от несигурност и тъмнина и гнетя, и я будя изучавам диханието й, и грохотно се лутам в Тишина. Само тя се чува във синхрон със скърцането на ръждивата ми мисъл - всякога намръщена, обливана от търсене на смисъл. И... Сега. Търся нашия. Къде? : под всяка гънка непроницаемост, станала непринудена свидетелка на нощните ни разходки; и във всяка тънка кост на тялото ми готова да се счупи от досега на твоите нокти, впиващи се в самотното ми същество и оставящи там нишките си, и оставящи там уханието си, и подаряващи ми мимолетни бучки усмивки и белези вечни, и красиви случки, но някак сиви и далечни; и... и под всеки лъч слънце, отразен през призмата на взорът ти впит в моя; и във всяко зрънце от топлите ти прекръдки, каращи ме се чувствам твоя, и сеещи спомени, стигащи чак до небето, там дъждът откъдето подари ти смелостта да докоснеш устните мои, там, където почна всичко, там и дето всичкото уби един стремглав порой.