събота, 12 октомври 2019 г.

Speculum et aenigmate


    Не знаех името на единствената земна любов в живота ми и не го узнах никога.“



Топлият ти дъх докосва тръпнещите ми ръце и се вглежда в тях.
До мен си,
но те виждам смътно като през огледало.
                                                                                                                    
Нощният повей се разиграва с косите ми и ти се оплиташ в тях.
Помниш ли когато бяхме млади и нощта беше вечна?

(Ще се върнем ли някога т а м?)

Сега сме сами в с центъра на всемирското огнище,
където само две сърца горят.

Шепотът ти ме обгръща, но веднага се превръща в пепел.
Мъгла покрива пламтящата ни плът
и тя се въздига като унес в бездната на друго време.

„Тук започва началото на рая.“


събота, 18 май 2019 г.

М И Р А Ж

                          “Nihil est morti tam simile quam somnus”

Потопи поглед у безбрежието на моя.
Тук нищо не е истинско.
Недей да се страхуваш от удавяне
-  отдавна нейде аз съм те спасила.

~

Опитваш се да кажеш нещо.
Но думите ни се размиват във мъгла.
Сиренна песен тегли взорът ти
-  разпадаш се и сливаш се с водата.

Във друго време гмуркаш се
и ехото на мислите ти чезне в полумрак.
Потъваш бавно в смътността на бляна ми.
Защото аз самата се превърнах във сирена.

~

На друго място ще се срещнем.
И друг път някъде ще те спася.
И в тоз мираж по грешни пътищата сме тръгнали.
Сега заспивай,
утре всичко ще е истинско.

сряда, 9 януари 2019 г.

КАФЕ

Плувам в някаква вана,
пълна с кафе.
Цялата баня е обзета от уханието на кофеина.
Разнася се страст.
Сърцето ми тупти.
Губя власт над сетивата си.
Мирише ми на огън.
Не мога да дишам.
Давя се в най-плътната пяна.
Плътта ми я няма.
Изгубих се...
Превръщам се в кафе.

~

Събудих се.
До мен стоеше една кана,
пълна с любов.




понеделник, 7 януари 2019 г.

Защо героите УМИРАТ?

(В митологията, в литературата, в киноизкуството и в… историята)



 Всички сме чували за Ахил, за Жана д‘Арк и за… Джак от „Титаник“. Но какво общото между тях?  Връзката между първите двама вероятно е очевидна, но как бихме могли да сравним Джак с легендарен гръцки войн и национална героиня?


 


 
Жана д'Арк
Джак и Роуз
от "Титаник"



Ахил



Виждаме, че тук имаме 3 типа герои – митологичен, национален и филмов. За съжаление обаче не това е нещото, което ги свързва. Ключова се оказва смъртта – героична или при някои по-скоро трагична, но и в трите случая настъпила твърде рано. Никой от тях не успява да дочака естествената смърт, да продължи живота си. Но защо е така? Защо Джак трябваше да умре и защо изобщо героите от митове, от приказки, а и от историята умират. Щяха ли да бъдат герои без смъртта си? На тези и други въпроси ще се опитаме да намерим отговор в следващите редове, надниквайки първо в света на митологията. Започваме от там, защото именно той дава тласъка на развитие на всички тези образи дори хилядолетия по-късно в литературата, киноизкуството, а и във видеоигрите.



В митологита

Нека разгледаме как е изграден типичния герой в митологията. На първо място – той винаги е изключителен. Неговото зачеване е необичайно, често е пряк потомък или дори син на божество, преминава през множество изпитания и задължително извършва невероятни подвизи. Може да се каже дори, че фигурира наравно с боговете, но въпреки това той е смъртен… Причините за това могат да се търсят най-вече в произхода, структурата и значението на мита.

Според множество изследователи героите всъщност представляват обредни лица, подлежащи на ритуалите на прехода. Тези ритуали най-общо включват преминаване от едно състояние в друго и оформят един своеобразен героически цикъл, който обаче неизбежно завършва именно със смъртта. Тя е абсолютно задължителна и дори често е предречена. Героят не получава вечния живот и точно по този начин се разграничава от боговете.

Една от функцията на смъртта се състои точно в това разграничение и подчертаване на мимолетността на човешкото съществуване. Тя е естественият завършек на жизнения цикъл, а героическия такъв е негово отражение. Ярък пример в това отношение е митологико-епичния герой Гилгамеш. Неговото странстване в търсене на безсмъртието завършва с неуспех и така става ясно, че то е недостижимо за хората и принадлежи единствено на боговете.

Освен това смъртта задължително трябва да бъде разгледана като жертва. Дори животът във вечността да е непостижим в пълния му вид, той може да бъде частично усвоен чрез паметта на общността. За да се случи това обаче, парадоксално героят първо трябва да умре, превръщайки се в жертва. Така името му автоматично бива запечатано в колективното съзнание, издигайки се над преходното. Това означава, че героизмът е едновременно смърт и безсмъртие. Тук непременно трябва да бъде споменат Ахил, който въпреки предреканията за гибел, избира пътя на войната, защото знае, че умирайки там ще живее завинаги.

В историята…
И това не важи само за мита. Смъртта винаги е била изключително важна част от самата човешка история. Както в митологията, така и тук, тя е безразривно свързана с героизма и с постигането на неговите легендарни измерения. Именно тя играе немалка роля в изграждането на митологичните ореоли около някои големи исторически личности. Щяха ли например Орлеанската дева и Васил Левски да бъдат национални герои съответно на Франция и България ако се бяха спасили? Други примери са Ян Хус за Чехия, Мартин Лутър Кинг за Америка, Ригас Велестинлис за Гърция и др. Всички тези личности наистина са направили много за държавите си и неслучайно почитта към тях днес е огромна. Свързва ги обаче и още нещо – мъченическата смърт, която още повече подсилва така или иначе съществуващия героизъм и неговото митологизиране.

Говорейки за герои и смърт, пък и за безсмъртие, не можем да пропуснем да споменем и една от най-влиятелните в цялата човешка история личности, а именно Иисус Христос. Как ли щеше да изглежда днес Западният свят (а и не само) ако Пилат Понтийски в крайна сметка беше взел друго решение? Какво щеше да стане ако Иисус не беше разпнат? Отговорите за това „какво щеше?“ вероятно са безброй много, но може би по-важният въпрос е „какво не щеше?“.


В киното… 
Както вече видяхме много неща нямаше да са такива каквито са без смъртта. Оказва се, че в много случаи, особено при героите, тя просто е необходима. Но, все пак какво общо има Джак? Той не е герой от такъв тип… Нямаше ли да е по добре нещата във филма да се развият по друг начин и той да оживее, за да да може да бъдат щастливи с Роуз? Защо трябваше да умре??? „Ами, много просто,“ ще каже Джеймс Камерън, режисьорът на "Титаник" в интервю за Vanity fair  – “защото на стр. 147 от сценария пише, че Джак умира. […] Ако той беше оцелял, краят на филма щеше да изгуби целия си смисъл.“ И наистина – щеше. Да, той не е герой в смисъла, в който са Ахил и Жана д‘Арк са, но е герой, който носи в себе си тази необходимост за смърт, точно като тях. Същото се отнася за Леон в едноименния филм, за Кофи от „Зеленият път“, а ако се върнем малко назад във времето – за героите от „Хамлет“, „Антигона“…

Но дали ще вземем за пример Джак или Ахил, или Жана д‘Арк, дали ще плуваме в дълбоките дебри на митологията, ще черпим киното или от истинската човешка история – смъртта присъства навсякъде. Необходимост от една страна, синоним на героизма и безсмъртието от друга, понякога само тя е в сила да предаде онези послания и идеи, които никой друг не би могъл… Точно затова умират героите - за да бъдат герои.




Знаете ли че?
*Думата герой най-вероятно произлиза от ПИЕ корен "ser", който означава "защитавам".
*Опитите на героя или неговите родители той да получи безсмъртие са един от устойчивите сюжети в митовете. Например  Тетида се опитва да направи сина си Ахил неуязвим, а Деметра – Демофонт. Обожествени герои, които са успели да получат безсмъртие, са:
  • Херкулес
  • Асклепий
  • Полидевк




Уточнения:
*Героят е най общо личност с невероятни качества, действаща в полза за обществото и обичана от него. Но това е само едно от значенията на думата. Тя освен това може да бъде разгледана в художествен или митологичен контекст. Въпреки, че понякога различните значение на думата се преплитат, тя може просто да се отнася до участник в действието, заемащ определена роля.

сряда, 28 ноември 2018 г.

СЪН



Разтяга се спирала

и спира, ала продължава.
Сражава се със мрака
и кряка, и пищи, и вряка.
Виж ти. Превръща се във песен. 

~

ЕСЕН.
          ПРОЛЕТ. 
                        ЗИМА.
         ЛЯТОООООООО.
ААААА.
ПРЕХВЪРЧАТ ЦВЕТОВЕ НА ЯТО.
И БОРЯТ СЕ ЕДИН СЪС ДРУГ.
Грух. Грух. Грух. Отнякъде се появи прасе.
Уау. Какво оживено трасе.

ЖЪЛТОТО ПОВАЛЯ СИНЬОТО С ЮМРУК.
ЧЕРВЕНОТО ОТВРЪЩА ИМ НАПУК.
Ааааааааа.
Пух. Прах. Пух. Прах. ГРУХ.

~

Всички цветове умряха.
Остана само едно прасе,
обвито в някакъв грозен гирлянд.
Изведнъж от небето заваля брилянт.

(К)РАЙ.




събота, 10 ноември 2018 г.

ЕЛА

Прокрадват се лъчи в студената ми стая. Примамват ме, подават ми ръка и викат ми: "ЕЛА!". И светва стаята. Я, вече виждам ѝ цвета - разгръща се пред мене нюанс от пъстра топлина. По тялото се спускат и бавно шепнат над врата ми със огнен и треперещ дъх приверливи и нежни думи. "Ела! ." Обргъщат ледни рамена и мускулите се отпускат. Сърцето бие... И препуска. Потъва мрака във забрава. "Да бъде светлина!"

Крал Зима

Отива си Есента и Зимата идва. Вече чука на вратата от няколко дена - седи и мръзне в собствен студ. Дойде време отново да заеме своето място на престола на Сезоните, но първо - трябва да убие кралицата Есен. Двубоят е ожесточен, ала ето, че е към края си. Кралицата е вече уморена и сега се крие в покоите си зад крепостните стени и слуша Вивалди. По всичко личи, че няма повече листа за падане. Вейките са вече голи - готови да бъдат обгърнати от белите страсти на Зимата. Пейките са празни и мокри. Витоша - настръхнала и заскрежена гледа към калните и смълчани улици на бледата София. Призраци в мъгла са сега радостните викове на децата на Лятото. Само шумоленето на кихащите и подсмърчащи от студ последни есенни листа се чува. Разбързали са се да се сгушат на някое сигурно и топло място под любящите недра на Майката Земя. Там те ще чакат денят и нощта да се изравнят и на власт да дойде най-красивата от всички кралици - Пролетта, която с животворящата си сила, ще им вдъхне цвят, за да може те отново да излязат на бял свят и да го ошарят. Но сега е време за сън. Зимата е вече тук.

ТОВА Е ЗИМНА ПЕСЕН

Времето няма време за есен. Да чуе не иска за багри и кестени. Бърза зимата пак да нахлуе. Времето пее свойта зла песен. Кучета стенат във празни дворове. Вейки оголени горестно плачат. Грачат самотно и мокрите пейки. Кашлят комините сиви огньове. Слънцето бледо май е настинало - зъзне завито и крие се в облаци. Целият свят сякаш застинал е. Топлите дни вече са минало.

Равносметка

Навън дъждът се сипе във съзвучие със ритъма на равносметката, а аз съм спуснала белите завеси. Отново плувам в някакви води от несигурност и тъмнина и гнетя, и я будя изучавам диханието й, и грохотно се лутам в Тишина. Само тя се чува във синхрон със скърцането на ръждивата ми мисъл - всякога намръщена, обливана от търсене на смисъл. И... Сега. Търся нашия. Къде? : под всяка гънка непроницаемост, станала непринудена свидетелка на нощните ни разходки; и във всяка тънка кост на тялото ми готова да се счупи от досега на твоите нокти, впиващи се в самотното ми същество и оставящи там нишките си, и оставящи там уханието си, и подаряващи ми мимолетни бучки усмивки и белези вечни, и красиви случки, но някак сиви и далечни; и... и под всеки лъч слънце, отразен през призмата на взорът ти впит в моя; и във всяко зрънце от топлите ти прекръдки, каращи ме се чувствам твоя, и сеещи спомени, стигащи чак до небето, там дъждът откъдето подари ти смелостта да докоснеш устните мои, там, където почна всичко, там и дето всичкото уби един стремглав порой.

2:43

Над мен, затихнал, покровът небесен още спи. Земята будна е и се върти, върти... Стрелката бавно мести се към 2:43, а аз съм образ вперила в тъмата със отворени очи... Познай... - в главата моя пак танцуваш (май); твоят взор ме търси и ме гони до безкрай. Но недей да бягаш! Моят буден сън не притесняваш, знай... Остани сега със мен в непрогледността, а утре заповядай - под дървото в двора, нека пием чай. ~ Часовникът тиктака, а горе огнено кълбо свенливо се подава. Твоят стол на двора празен е и чака. И полъх вейва, в чашата ти есенно листо вежливо пада. Побързай! Скоро ще се стъмни. Е, нищо, де и утре ден е... (Изглежда, сякаш отреден е. И... никога не ще се съмне... ) Но чаят вече почва да изстива. Не спират облаците да се движат... И ето - слънцето, зад тях ми се усмихва и после чезне пак и някъде се скрива. ~ А сетне идва 2:43, ще бъдеш там, в главата ми, нали? Ще бъдеш, да, уви... И щом отиде си луната, отново ще залезеш в Светлината. Отново ще съм аз сама, сама сама... А чаят ти ще е студен... Там, в моята ръка.

Горе

Към висините се протягам, аз бягам, аз бягам… "Но, защо?" -ще попитате вие сега -"Нали не искаше да си сама?" Да, прави сте, така е, но от тъмното се крия… И дишам, и пея, аз търся, аз търся... Към слънцето тичам, за огън копнея… И... Бързам... Аз бързам... Онова безкрайно ехо да напусна. Вие... разбирате ли? Аз искам, аз искам... Крилете си да спусна. "Слез долу, слез долу... Не тръгвай, недей! Слез долу, слез долу... Със нас ти живей." Но, ето, не разбирате, то мойто е охотно… Аз бягам от мъртвилото, а долу е самотно. Не ви се сърдя. Не, напротив, прощавам аз за вашите бодли. Политам, аз политам, полита и сърцето ми сиротно. И ето ме - свободна... Вече няма го пердето… Аз чувствам, аз живея… Говоря си с небето.

Speculum et aenigmate