СЪН

Разтяга се спирала

и спира, ала продължава.
Сражава се със мрака
и кряка, и пищи, и вряка.
Виж ти. Превръща се във песен. 

~

ЕСЕН.
          ПРОЛЕТ. 
                        ЗИМА.
         ЛЯТОООООООО.
ААААА.
ПРЕХВЪРЧАТ ЦВЕТОВЕ НА ЯТО.
И БОРЯТ СЕ ЕДИН СЪС ДРУГ.
Грух. Грух. Грух. Отнякъде се появи прасе.
Уау. Какво оживено трасе.

ЖЪЛТОТО ПОВАЛЯ СИНЬОТО С ЮМРУК.
ЧЕРВЕНОТО ОТВРЪЩА ИМ НАПУК.
Ааааааааа.
Пух. Прах. Пух. Прах. ГРУХ.

~

Всички цветове умряха.
Остана само едно прасе,
обвито в някакъв грозен гирлянд.
Изведнъж от небето заваля брилянт.

(К)РАЙ.

ЕЛА

Прокрадват се лъчи в студената ми стая. Примамват ме, подават ми ръка и викат ми: "ЕЛА!". И светва стаята. Я, вече виждам ѝ цвета - разгръща се пред мене нюанс от пъстра топлина. По тялото се спускат и бавно шепнат над врата ми със огнен и треперещ дъх приверливи и нежни думи. "Ела! ." Обргъщат ледни рамена и мускулите се отпускат. Сърцето бие... И препуска. Потъва мрака във забрава. "Да бъде светлина!"

Крал Зима

Отива си Есента и Зимата идва. Вече чука на вратата от няколко дена - седи и мръзне в собствен студ. Дойде време отново да заеме своето място на престола на Сезоните, но първо - трябва да убие кралицата Есен. Двубоят е ожесточен, ала ето, че е към края си. Кралицата е вече уморена и сега се крие в покоите си зад крепостните стени и слуша Вивалди. По всичко личи, че няма повече листа за падане. Вейките са вече голи - готови да бъдат обгърнати от белите страсти на Зимата. Пейките са празни и мокри. Витоша - настръхнала и заскрежена гледа към калните и смълчани улици на бледата София. Призраци в мъгла са сега радостните викове на децата на Лятото. Само шумоленето на кихащите и подсмърчащи от студ последни есенни листа се чува. Разбързали са се да се сгушат на някое сигурно и топло място под любящите недра на Майката Земя. Там те ще чакат денят и нощта да се изравнят и на власт да дойде най-красивата от всички кралици - Пролетта, която с животворящата си сила, ще им вдъхне цвят, за да може те отново да излязат на бял свят и да го ошарят. Но сега е време за сън. Зимата е вече тук.

ТОВА Е ЗИМНА ПЕСЕН

Времето няма време за есен. Да чуе не иска за багри и кестени. Бърза зимата пак да нахлуе. Времето пее свойта зла песен. Кучета стенат във празни дворове. Вейки оголени горестно плачат. Грачат самотно и мокрите пейки. Кашлят комините сиви огньове. Слънцето бледо май е настинало - зъзне завито и крие се в облаци. Целият свят сякаш застинал е. Топлите дни вече са минало.

Равносметка

Навън дъждът се сипе във съзвучие със ритъма на равносметката, а аз съм спуснала белите завеси. Отново плувам в някакви води от несигурност и тъмнина и гнетя, и я будя изучавам диханието й, и грохотно се лутам в Тишина. Само тя се чува във синхрон със скърцането на ръждивата ми мисъл - всякога намръщена, обливана от търсене на смисъл. И... Сега. Търся нашия. Къде? : под всяка гънка непроницаемост, станала непринудена свидетелка на нощните ни разходки; и във всяка тънка кост на тялото ми готова да се счупи от досега на твоите нокти, впиващи се в самотното ми същество и оставящи там нишките си, и оставящи там уханието си, и подаряващи ми мимолетни бучки усмивки и белези вечни, и красиви случки, но някак сиви и далечни; и... и под всеки лъч слънце, отразен през призмата на взорът ти впит в моя; и във всяко зрънце от топлите ти прекръдки, каращи ме се чувствам твоя, и сеещи спомени, стигащи чак до небето, там дъждът откъдето подари ти смелостта да докоснеш устните мои, там, където почна всичко, там и дето всичкото уби един стремглав порой.

2:43

Над мен, затихнал, покровът небесен още спи. Земята будна е и се върти, върти... Стрелката бавно мести се към 2:43, а аз съм образ вперила в тъмата със отворени очи... Познай... - в главата моя пак танцуваш (май); твоят взор ме търси и ме гони до безкрай. Но недей да бягаш! Моят буден сън не притесняваш, знай... Остани сега със мен в непрогледността, а утре заповядай - под дървото в двора, нека пием чай. ~ Часовникът тиктака, а горе огнено кълбо свенливо се подава. Твоят стол на двора празен е и чака. И полъх вейва, в чашата ти есенно листо вежливо пада. Побързай! Скоро ще се стъмни. Е, нищо, де и утре ден е... (Изглежда, сякаш отреден е. И... никога не ще се съмне... ) Но чаят вече почва да изстива. Не спират облаците да се движат... И ето - слънцето, зад тях ми се усмихва и после чезне пак и някъде се скрива. ~ А сетне идва 2:43, ще бъдеш там, в главата ми, нали? Ще бъдеш, да, уви... И щом отиде си луната, отново ще залезеш в Светлината. Отново ще съм аз сама, сама сама... А чаят ти ще е студен... Там, в моята ръка.

Горе

Към висините се протягам, аз бягам, аз бягам… "Но, защо?" -ще попитате вие сега -"Нали не искаше да си сама?" Да, прави сте, така е, но от тъмното се крия… И дишам, и пея, аз търся, аз търся... Към слънцето тичам, за огън копнея… И... Бързам... Аз бързам... Онова безкрайно ехо да напусна. Вие... разбирате ли? Аз искам, аз искам... Крилете си да спусна. "Слез долу, слез долу... Не тръгвай, недей! Слез долу, слез долу... Със нас ти живей." Но, ето, не разбирате, то мойто е охотно… Аз бягам от мъртвилото, а долу е самотно. Не ви се сърдя. Не, напротив, прощавам аз за вашите бодли. Политам, аз политам, полита и сърцето ми сиротно. И ето ме - свободна... Вече няма го пердето… Аз чувствам, аз живея… Говоря си с небето.

Деперсонализация

Безпоривно странствувам в някаква мъглива пропаст. И сякаш съм останала без страст, и сякаш съм изгубила и власт… Задавам си безброй въпроси: Какво съм аз, защо съм аз, къде съм…? Летя към нищото и пак се питам: Възможно ли е всичко да е просто сън? Дали възможно е… И ако да, кога ще се събудя? Кога по вените ми пак ще потече кипеж? Кога ще спра за смисъла безсмислен да се чудя? Кога ще спре и тоз повтарящ се болеж? И питам, питам аз отново: Защо тъй всичко ми изглежда мрачно и сурово? И сякаш вече себе си не мога да позная… И сякаш винаги неясно ще остане до безкрая… И сякаш бягам, и блуждая, и мечтая… Дали възможно е в съня си да намеря рая?

Пари

Разказват, че земята някога била зелена...
И после някой пита:
- А, сега така не е ли?
- Да, така е...
И зелена, даже тъжна,
и сломена.
Но, какво? Все пак още се върти, нали?
- Иии, какво ти мислиш, че я прави уморена?
- Че, не си ли виждал?
По дърветата растат пари...

Материя

Съществува ли камъкът, ако няма кой да го докосне? И там ли е дървото, ако никой шумоленето не чува? Ти казваш, че умираме и нищо няма после... Но защо са цветовете, ако няма кой да ги рисува?

НА СЕЛО

И малки още бяхме - красиви и безгрижни и нехайни. На село двама си играхме - танцувахме в дъжда и вечно тръгвахме по пътища незнайни... А този дъжд - аз помня, ние чакахме го много време. Тогава, винаги, щом плачеше небето, ти казваше че най обичаше ме мене... И тичахме, и камъни събирахме. Разхождахме се бавно по реката. Един във друг в очите си се взирахме И пръстите преплитахме, и бягахме от светлината... А нас най-страх ни беше именно от нея. Щом тя се появеше, то чезнеше дъждът веднага. Тогава бързо хуквахме към тъмната алея. Че винаги валяло там, се носеше такава слава... И слушахме, и чувахме, зад нас оставаше злорадният и слънчев, и тъй черен смях. Но колкото безкрайно и да бързахме, накрая изгревът догонваше безспирния ни безнадежден бяг... А вече всякога са ясни дните. Минава времето и все се чудя аз кога ще завали. Да мога пак във мрака да открия ти очите... Да можем пак деца да бъдем, да можем да се стоплим под небесните сълзи...

Летни нощи

Някъде пръскачка пее
песен лятна весела засмяна и приятен полъх дъхва двама, седнали на мократа поляна. Първа среща под звездите - изучавайки се, пием джин. Слънце скоро няма да изгрее, но на изгрев ще се разделим. "Ох, че стана ми студено Нека си запалим огън." Дим изкряска изумено. Чу се топъл, нежен звън. В мрака стъпките отекват и пречупват се изпадалите клонки. Умолително шумят листа зелени и... превръщат се отломки тленни. На къде ли тръгнали са тези двама (дет седяха там, на мократа поляна)? Пак ли ще се скитат във горите? Сън за тия явно няма. Пак ли ще се губят под звездите? Пак ли в мрака ще кръжат? Ще танцуват боси по тревите. Сетне уморени ще заспят.

Мисъл

Разхвърляни мисли, слова - деца на Самотата. Идеи хвърчащи, букви, бродещи в главата. Тетрадки - недовършени, безброй за всеки образ мой. За всеки вой застинал глава подбрана има. За всяка моя мисъл цвят е отреден. За всяка моя мисъл има ред отделен. И всяка моя мисъл е отделен ден. И всяка има собствен смисъл делен. Но, ето, времето прехвърча като неуморна птица . А, времето - това е мойта мисъл. Повярвай ми, отвътре ме съдира как никога не ще я подредя. И никога не ще нямеря смисъл. Тетрадките не ще го поберат. И колкото и бързо и пиша, часовникът в главата ми не мога да го спра.

МАЙ

Навън вали - Уранът плаче и сопнато трещи, ругае. Обсипва Гея със сълзи - напомня, че отново Май е. Но този дъжд е топъл и приятен! Това е дъжд на радост, не тъга. Това е дъжд тъй чакан, ароматен. Това е дъжд на лятната мечта. А, колко е красива Гея тази сутрин! Отпраща Хелиос лъчи към Нея. И ето - пак жените в дворовете пеят. Деца в градинките разцъфват, а розите се смеят. Виреят чудни цветовете, И наща Персефона ги събира. И шарени са къщите и световете, Деметра щом отново е щастлива! Дори сега Уранът тайно прихва. (Не стихва песента на Терпсихора...) Усмихват се пчелички и всичко посинява. (Девойките танцуват...) Ах, лятото настана!

НЕБ(ити)Е

    "Още когато мисля битието изобщо, аз го мисля като противоположност на нищото."
                                                                                                                      - Карл Ясперс


Поглеждам небето

и мен ме навеждат

отново съждения

страшни, зловещи...

Отвеждат ме право към небитието.

(И сякаш е истинско, но сякаш и сън.)

Усещам аз себе си все по-далеко.

Пуснете, по-лека! За там аз не съм!...

Това е капан... Не съм аз готова

за вашия черен злокобен катран.

За тази отрова е рано все още.

Ще дойде туй време, но не е сега...

Но те не ме слушат. Назад не надзърват.

Придърпват ме в мрака - към Вечността.

Какво има там? Не мога. Не искам!

О, спрете веднага! Не трябва да знам.

(...Сега е Животът. Сега е Земята.

Сега е Човекът и Любовта.

Сега се създава Нов Вавилон.

Нима бих могла да изпусна това?... )

И нещо се случва. И сякаш се връщам.

О, чуха ме може би. Благодаря!

Подава се глас и казва намръщено:

"Не сме ний виновни. У вас е честта."

... Отварам очи и виждам, че има

и ярко слънце на синевата.

Сега съм Човек. Сега съм Земята.

Поглеждам нагоре - към Реалността.

Нищо

Лъчите лъкатушно се изкривят с някаква грациозна лудост и биват все по-бавно и бавно засмуквани от гравитацията. Огромна маса от необятност ги примамва към себе си.

Светът е безкрайно голям и спасение дебне отвсякъде освен от тук и сега... Изглежда сякаш вече няма връщане назад. Дори и поглед не могат да извърнат да се простят с Майката Звезда.

Пътят е (т)ясен. Борбата, освен че безмилостна и жестока, сега е и безсмислена. Съпротивата е излишна. Лъчите най-накрая осъзнават това и се оставят на произвола на ентропията на орисаната им с гибел и вечен мрак съдба.

Сега те, захвърлили всякаква надежда, се носят по течението на гравитационните вълни и плават ли, плават по пътя на непознанието. Но къде ги води този път? Кой знае. Край няма!

А те като че ли започват да се уморяват. "Омръзна ни да се въртим в кръг. Не може ли да си починем поне малко?" Но до почивката има още време. Все повече и п-о-оо-ве-че-е-е.

Безкрайна спирала, която изобщо не е нежна.

0, 1, 1, 2, 3, 5, 8... Лъчите се гърчат в (алго)ритъма на съвършенството... Господи, КРАСИВО Е!

13, 21, 34, 55...

"Писна ми!" каза изведнъж един лъч (объркан и озовал се по някаква невероятностна случайност извън златния сеч на послушната редица) и изчезна. Пуф! Тссс.

Какво стана?! Къде е? Няма го на хоризонта вече. Сякаш се сля с тъмнината и завинаги стана част от нея.

Лъчът ненадейно потрепери. Най-ярката светлина го беше озарила току що! Ако имаше очи, щеше веднага да ослепее. Не знаеше какво чувства. Никога не бе изпитвал подобно нещо. То не беше ни страх, ни тревога, нито щастие или доволство, радост. Не беше и гладен. И нищо не го болеше. Нищо. Нямаше и въпроси - всички отговори бяха вече пред него тук и сега без някога изобщо да е бил поставян въпрос.

Ами да - това, което изпитваше беше... нищо. Той не изпитваше нищо! И от нищо нямаше нужда!

Защото сега имаше всичко.

Нищото беше тук и навсякъде. Всъщност, нищото беше всичко. И колко хубаво беше нищото! По-спокойно от най-дълбокия и приятен сън. По-удобно от меките и топли завивки сутрин. Сигурно като майчина прегръдка, приказно като в Едема. По-чудно от магията на изгрева и залеза; омайно сакаш самодиви и сирени се надпяват. Изящно с величието на най-красивата, най-пъстрата, най-оживена природна картина. По-сладко от любов!

Сега всичко беше ясно. Вече знаеше.

И това нямаше никога да мине...

Лъчът се усмихна и потъна завинаги в безкрайността.